Зад бляскавите витрини на бутиците днес виждаме изобилие от миниполи, а дори не се замисляме, че преди петдесетина години появата им е предизвикала истинска революция в света на модата.
Малко предистория
През 19 век господствали строги правила в облеклото: ръбът на дамските рокли можел да открива само малка част на обувката. Един век по-късно тези норми били отхвърлени и жените се подчинили на други модни закони. Първата крачка била направена през 20-те години на отминалото столетие. Тогава носели основно прави поли с дължина до средата на прасеца. Причината била изцяло практична – след Първата световна война в условията на икономическа криза се смятало за изключително разточителство да се носят пищните разкроени поли от предвоенните години. Финансовият колапс се оказал продължителен. През 1929 започнала Голямата депресия, след десетилетие – Втората световна война. Жените се променили – те влезли в политиката, заемали ръководни постове, работили наравно с мъжете. Да облекат предишните корсети и дълги поли с шлейфове било вече немислимо. Дължината била прилична – до под коленете. По-нагоре не се вдигала. Това статукво се запазило още две десетилетия.
“Черната маргаритка”
Миниполата се е появила на лондонските улици на границата на две десетилетия – в края на 50-те и началото на 60-те. Историята говори, че един ден младата англичанка Линда Квайзин отрязала дългата си пола, която й пречела при чистене. Случайно в този ден я посетила нейната приятелка Мери Куант, тогава начинаеща лондонска дизайнерка. Тя забелязала веднага какъв интригуващ вид има Линда с оголените си колене (на Мери Куант принадлежи мисълта, че възрастта на жената личи по коленете) и не след дълго в магазина й в Челси се появили миниполи. Защо се казвали така? Кръстени били на любимата кола на Мери – “Мини Купър“.
През 1962 дизайнерката демонстрирала първата си колекция със собствена емблема – “черна маргаритка”. Злите езици тогава говорели, че за ушиването на всеки неин модел бил изразходван плат в количество, по-малко от необходимото за носна кърпичка от епохата на кралица Виктория. Днес обаче модните корифеи са единодушни, че благодарение на “черната маргаритка” английските стилисти изпреварват световноизвестните парижките дизайнери. Нещо повече – Мери Куант определя основния силует на десетилетието.
Три години по-късно тя организирала ревю в Ню Йорк, след което манекенките излезли на разходка по Бродуей, облечени с моделите от дефилето. Свидетели разказват, че уличното движение замряло за няколко часа, а вечерните новини широко отразили “произшествието”.
Официалната премиера на минито била през 1966, когато Жаклин Кенеди Онасис започнала да се появява с къси поли. Кралицата на Англия – Елизабет Втора, също скъсила роклите си и дори през 1966 удостоила Мери Куант с Ордена на Британската империя, като официално признание за нейните заслуги в развитието на английския моден дизайн. Впрочем има и друго мнение, според което държавното отличие е дадено заради факта, че раждаемостта в монархията рязко се покачила. На Мери Куант приписват също създаването на хулиганския имидж на “Ролинг стоунс” като реплика на благоприличните тогава Бийтълси. Тя е сред първите, които използват синтетични платове за моделите си.
Коя е всъщност Мери Куант?
Световноизвестната днес дизайнерка (родена на 11 февруари 1934) е завършила престижния Goldsmith’s Colege of Art, където се запознава с бъдещия си съпруг – Александър П. Грин. По-късно той ще стане търговски директор на модната й къща. Под негово влияние отваря бутика си Bazaar на лондонската улица “Кингс роуд”, в който предлагала модели от различни марки. Случвало се, водена от природния си усет към модерното, да прекроява някои от облеклата и така установила, че тъкмо те се радват на интерес сред клиентите. Младите хора предпочитали нейните корекции. Тогава, окуражавана от съпруга си, създала своята първа колекция с доста екстравагантни модели, в духа на бунтарските години от епохата на “туиста”. Авангардните облекла бързо се изкупили и това я вдъхновило да създава още по-провокативни модели, предизвикали същинска революция по подиумите.
Някои спорове
В интерес на истината ще споменем, че през 1961 французинът Андре Куреж за пръв път включва в своя колекция минипола. Допуснал грешката, че не патентовал идеята си. Моделите били изкопирани и Куреж се озовал на границата на фалита. Той бил убеден, че е бащата на минито, а Мери Куант е комерсиализирала успеха му. Британската дизайнерка проявила чувство за хумор: “ Такива са всички французи. Всъщност нито аз, нито той не е създал миниполата – измислили са я момичетата от улицата.” Тези думи се потвърждават от популярността на минито – символ на лондонския авангард. От годините, когато едно ново поколение дизайнери – Ив-Сен Лоран, Пиер Карден, Пако Рабан, Андре Куреж, Мери Куант, набира сили, за да провокира света на модата, до днес стилистите създават минишедьоври, които удовлетворяват и най-взискателния вкус.
На минито дължим и появата на един екстравагантен образец за красота. Моделите изисквали абсолютно стройна фигура и идеални дълги крака. Класическият женски силует бил неподходящ и мястото на секссимвола от 50-те – Мерилин Монро, било заето от шестнайсетгодишната британка Лесли Хорнби – Туиги (англ. – клонче, стъбълце). При ръст 167 см тя тежала едва 43 кг. Мерките й – 80-55-80, били обявени за еталон. Туиги се превръща в първия истински топ модел. През 1966 е избрана за Лице на годината от лондонския „Дейли експрес”, а огромните й очи с тежък грим и изкуствени мигли – обявени за образец на модерен макиаж. Популярността й продължава само 4 години, през които тя става идол за хиляди млади момичета, като успява да преобрази из основи целия моден свят, а същевременно и дълбоко вкоренените представи за женския образ. Тази нова стилистика в бранша по-късно предизвиква ожесточеното неодобрение от страна на доста хора и организации, борещи се с анорексията.
Весела Христова
